Историята на едно училище съхранява паметта на много имена на ученици, достигнали до висотата на научното познание; на учители съградили с любов дома на просветата; на настоятели, благодарение на които се запазват устоите на българщината. СУ „Христо Ботев“ град Девин навършва 110 години. Това е възраст достойна за уважение за човек, когото вече наричат стар. Но нима може да се нарече старо училището, което вечно другарува с младостта, когато най-възрастните негови обитатели са едва 17-18 годишни хора, току що навлезли в своята първа младост. И все пак няма ги вече неговите първи възпитаници, извървели своя земен път. Посребрени са косите на други от тях. И тук времето неумолимо е извършило своето незабележимо дело. Ден след ден, страница след страница, то е писало това, което ние вече наричаме история. Тази история за съжаление все още не е написана и стои затворена в дебелите папки, потъмнели от изминалото време и чака своя разказвач. Но всеки, който внимателно разгърне обсипаните ù с прах страници ще чуе тихият шепот на заченатия от самата нея разказ.

Училище в Девин е имало и преди неговото освобождение от турско робство. Старите жители на града са разказвали, че за поддържане на своята власт сред местното население, в града е имало турско духовно училище – медресе.

Едва след Освобождението за тях се е открило училище, където за първи път от устата на учителя Радю Петров те слушат да се преподава на техния роден, майчин език. 110 години оттогава. Ти помниш ли училище този ден? Помниш ли, че твоето раждане стана в едно малко, опушено, вмирисано на тютюнев дим кафене, останало по чудо незасегнато  от пожара. Помниш ли,  че първите твои чинове бяха почернелите  маси от кафенето, а една от протритите черни мушами за маса стана първата ти училищна черна дъска, на която учителят записа първите Кирило-Методиеви  български букви. Твоите ученици тогава бяха едва 16 деца – 13 момчета и 3 момичета. Ако тогава малко хора са почели твоят рожден ден, то сега ние, твоите потомци никога не ще го забравим, защото ти даваш светлината,  за да видим света, ти ни даваш гордостта да изречем  Вазовото  “Аз съм българче “.  Дълбок е нашият поклон пред  делото на твоят пръв учител Радю Дачев Петров. Никой сега не може да ни каже, какви чувства и мисли са вълнували неговото голямо, човешко, учителско сърце. Как е успял този първи учител да убеди родителите да изпращат децата си на училище, как е побеждавал религиозния фанатизъм  на някои от тях.

Учителят Михаил Попкочев, който поел училището след Радю Петров е учителствал 4 години. С голяма любов се е грижил той за децата, тези първи класове избуяли на училищната нива. След тях с несгодите се сблъсква и следващия учител Дойчо Стоев Каров, който пише в рапорта си 1918-1919 година, че занятията започнали едва на 9 декември със записани 28 ученика. Много деца приз годината са напуснали, защото са много бедни и голи и се срамуват да ходят на училище. Училищното помещение се състои от една стая. Учебни пособия няма. Черната дъска е още същата черна мушама, която е окъсана от миене. Така повече от пет години „бедната“ мушама е била принудена да изпълнява ролята на черна дъска и то в район, където основния поминък на населението е бил дърводобива. 

През учебната 1923/1924 година, за първи път към него е бил открит І-ви прогимназиален клас. Това е било голяма придобивка за населението от града и най-голяма радост за учениците, пред които се откривал път да продължат своето образование. Училището все още е нямало своя постоянна сграда. То се е помещавало в горния етаж на джамията. Паралелките му са нараснали вече на пет. Учителите също били пет. В спомените си учителя Таню Дончев пише: “Училището беше на втория етаж на джамията. Имаше 4 учебни стаи с размер 4/4. По средата имаше тясно коридорче,  в дъното на което бе преградена малка учителска стая. Черните дъски само се наричаха черни, защото рядко бяха виждали боя, а тръбите на печките излизаха през прозорците, където и без това малките стъкла бяха замествани от тенекия. Чиновете правени от местни майстори бяха за 4 ученика, но на тях сядаха 6-7 деца и те се клатеха ту на едната, ту на другата страна, накъдето се наклоняваха децата“.

При такива условия се е водило обучението, за повече от 20 години до 1936 година, когато е построена собствена сграда на училището – бившия пансион, сега SPA хотел Персенк. Радостната вест, че в града, за първи път в неговата история се открива гимназия идва в навечерието на 09.09.1948 година. За няколко дни след получаване на телеграмата, се извършва голяма организаторска работа по подготовка на новата учебна година. 15.09.1948 година е рождената на гимназията, от която тя започва своя летопис. С топли думи към присъстващите, се обръща и първия ù директор Димитър Чернев. Името на училището тогава е „Антон Иванов“.

През 1951 година завършва първия випуск зрелостници от 16 ученика. Редят се след това нови и по-големи випуски, една огромна армия от млади хора. Училището се превръща в истинско огнище на културата и просветата, истинска ковачница на кадри за всички сектори на многостранния ни живот. 

През 1962 година е построена втората сграда на училището, където днес се помещава ПГЕ „А.С.Попов“. През годините на строителството ù директор е  Трендафил Киров, по негово време е построена и днешната сграда – белият лебед кацнал в подножието на планината, където се обучават ученици от І до ХІІ клас. Годината е 1976. 

Днес можем с гордост да отбележим, че СУ „Христо Ботев“ извоюва авторитетно място сред учебните заведения в страната и за нас се говори с уважение. В златния фонд на училището са записани имената на много учители, които с ум, знания и горещо сърце, с упорит благороден труд, безсънни нощи, вълнуващи чувства и преживявания десетилетия наред отдават страстта на своята душа, пламъка на своето сърце, за да изградят и изучат младите хора на града.